ЗВУЧАЩАТА ГЛАГОЛИЦА

Епизод №15

Нещо като химн, нещо като народна рапсодия, нещо като спасителен храмов напев

15 откъс

Ние, човеците, обглеждаме с възторг звездите, но не чуваме звуковете, които те излъчват по всички посоки на Вселената. Намираме ги за красиви, но възхищението ни се отнася повече за невинните премигвания и рисунъка от светлинките им. Колкото и да сме посветени, колкото и да напрягаме слух, да се потапяме в сакрална тишина, не ни е дадено да долавяме нито отделния звезден звук, нито общия акорд от небесния орган на „далечните бездвижни тела “. Дали подобна природна невъзможност не ни е присъща и по отношение на първобуквите. Ние, българите, сме заговорили благословено на един език, чиято звукова и семантична страна е най-близо до древните свещени езици (например санскрит и другите преди него). Следващата стъпка от този благослов излъчва още светлина – Кирил Философ записва толкова образи в буквена система, колкото звуци има в думите ни. И ето го отново въпросът, в който и днес блъсваме чела: веднаж положени върху пергамент, засъхваща глина или камък тези сакрални рисунъци оживяват ли, зазвучават ли те подобно звезди и най-после откопирват ли в нас не само вложеният от създателя си звук, който ние ще произнесем четейки, но и своя вътрешен трепет, матрицата своя, която да освободи допълнителна енергия, за всеки от нас и за нацията ни.

Замълчаваме, вслушваме се, не, нищо не се долавя, невъзможност някаква да влезем във връзка с писмената си, заложена сякаш неспособност още при акта на създаването ни.

Питагор е първият, който отваря дума за музиката на сферите, но и след него небесната музика не става по-доловима за обичайното ни човешко ухо. Чудно дали след нашия сегашен колективен опит върху завръщането към глаголицата (поне откъм нейните здравеносни потенции) ще дочуем нещо от акустичния им трепет. Не ставаме ли смешни в надеждите си, не сме ли наивници, ровещи за диаманти във въглищарника?

Не бих ви натоварвал с тези свои разсъждения, ако вчера не пристигна едно писмо, което понечи да разкъса тясната риза на експеримента ни. Една жена се е почувствала стегната в тази риза и се провикна – нека да излезем от тясната стая на ИЗЦЕЛЕНИЕТО, ние не сме болни, нека да се издигнем по-нагоре, да се зареем в широкото висине на други, още по-нужни за всички ни глаголически мелодии и акорди.

Чуйте думите й нататък:

Босилка Лютикова: „Здравейте! Моите поздравления и възхищение към вас и идеите ви, вие възродихте и лимеца, и българотворчеството, вие полагате усилия отново да се осъзнаем и да се въздигнем като българи! Имам само един въпрос относно прилагането на глаголицата (отново поклон за тази инициатива), а именно - дали думата Изцеление е най-подходяща, да, тази дума сигурно носи много заряд, но все си мисля, че ако някой си пожелава Изцеление, значи приема, че е болен, че нещо не му достига, че има нужда от помощ. Аз бих си сложила под възглавницата думи като Единство (с Космоса и с всичко около нас) , Вяра (че всичко е Едно и ще пребъде), Хармония (със себе си и с всичко и всички наоколо), и разбира се - Любов, и само любов, любов към себе си, любов към Бога, и любов към всичко, създадено от Бог. Моля, напишете ми на глаголица думата Любов, та да си я сложа под възглавницата.“

Щастлив съм, как истински съм щастлив, когато братя и сестри прииждат към идеята. На четиринайстия ден от началото на бавното ни проглеждане и влюбване в глаголицата, графичният образ на изцелението ни изведе на един върх, на който болни не могат да се изкачат. Всички, които сме тук, вече не сме болни. Изтикали сме душите си на билото и много скоро те ще откопират тази божествена материалност и в телата ни. Нужно е още малко активно въображение.

Благодаря Ви, Босилка. По-горе е голямота било, по-горе от нашата тема. Но тъй като сме решили да я изведем с Вяра, Воля и Въображение до край, предлагам да включим думата Любов с нейния изключителен изцеляващ ефект. Ето, изпишете я тъй:

ЛЮБОВ
, но не я слагайте под възглавницата си. Това би означавало да предизвикате повечко енергия в себевглеждането и себелюбуването си. По-полезно е, ако имате окачена географска карта у дома си или глобус да закрепите надписа върху мястото от света, което вече сте обикнала или сте готова да обикнете. Може да бъде и територията на България. Ще сторите и нещо по-лично, ако намерите място на надписа до снимката на любим човек, до съхранените колективни спомени от училището, университета.

Не си позволявайте да оставяте  вашия първи глаголически калиграфски опит до телевизора, до печките или рутера за мрежата. Приютете го на най-тихото откъм фалш и дисонанси място във вашия дом.

Очакваме и други да сторят това. Надяваме се на резултати и на описанията им в полза роду.

Утре продължаваме. Ние сме новите оживители на глаголицата и няма да се откажем, докато не видим болната си родина изправена на крака.

Емил Елмазов