АНГЕЛИКА-АРХАНГЕЛИКА

Из "Записки на ирисолога"

АНГЕЛИКА-АРХАНГЕЛИКА

Съсипани хора, самотни, стари, умиращи...
Това разпознавам през камерата в очите им, в оттенъка на ирисите им, макар че се държат. С последни сили се инатят на края си. Понякога се моля в себе си: „Господи, яви се, дай ми път и знание да им помогна. На всеки поотделно, според силите, които са му останали и на всички заедно, според вярата, с която се държат един за друг”... Крепят се както смяната миньори подпира гредата, която се пропуква над главите им. Мълчат. "Яви се, Господи!"
Но Бог не се явява, а пластовете вече се сриват върху главите им. Защо ли не се явява Той? Точно сега, точно в този миг, в който им е нужен.

Непознаваем е Бог. С мислите, които може да роди съзнанието ми, не го достигам. Пред чувствата ми, колкото и да ги настройвам на тази вълна, изниква ципа, мембрана някаква. Еластична е, ха да го докосна, но не би. Колкото мравката може да ме докосне, когато съм наведен над мравунека.
Дали Бог се е надвесвал някога над мен. А над вас...?
Учените някога се смееха над въпросите около Абсолюта. Днес най-славният между световните физици, запасан в инвалидна количка, но с дяволски разпасан дух, извика след хиляди изчисления, преди да умре: „Бог има!” Този физик, изкривеният, с изсмукано тяло и израз на феноменален грозник, изрече съкровената, осветила днешното човечество фраза. И все пак – ИМА ГО! Но аз не мога да мина и по тази пътека - на неговите изчисления. Липсва ми математическа закалка.
И отново непознаваем остава за мен Този, който е решил и причинил появата на човечеството. Понякога направо му се ядосвам. Защо, по дяволите, не се явява, когато е нужен. Щом изобщо Го има, за какво друго Го има? Кога най-после ще бъде нашата среща, между него и мен...

Така я карах, докато не допуснах Ангеликата до себе си.
Ангелика-архангелика е билка, не е наркотик, не е халюциноген. Когато човек се чувства изчерпан, стар, самотен, умиращ, на него му е дадена Ангеликата, за да навлезе детският й трепет в душата му, като един архангел-спасител да навлезе и да повдигне тази душа с надежда и вяра. Така пише в старите книги, а в по-новите се изразяват по-предпазливо, в смисъл, че помагала при нервни заболявания, при процеса на забързано стареене, при световъртеж и старческа духовна немощ. При липса на съсредоточеност да се научи материала за предстоящия изпит, при изчерпване на откривателската енергия у човека - също. Но това са твърдения на книжници, а аз в билкарството съм фарисей.
И така... една сутрин набрах с бели ръкавици няколко от цветове на Ангеликата, положих ги в кристален съд върху изворна водата и ги оставих на еньовденско слънце. В ранният следобед смукнах с чиста пипета от слънчевия извлек, капнах десетина капчици под езика и ... зачаках.
О не, не би имало толкова съсипани, самотни, стари, безутешно умиращи хора, ако те знаеха за това растение, кръстено на ангелското и архангелското войнство. Не бих разпознавал аз, обглеждайки очите им през визьора за ирисова диагностика, толкова тъжната безизходност в края на живота. 
В миг съзнанието ми нямаше нужда от мисли, беше заето от усещане за Достигането. Плисна вътрешна вълна и разкъса в мен ципа, мембрана някаква. Сърцето ми се обля от топло лъчение. Усетих детския трепет, когато бащините ръце те поемат, за да те вдигнат нависоко... Задачата на живота ми, пред разгадаването на която бях тъй дълго безсилен, получи своето решение без да изпиша нито една формула, ни една цифра...Каква е задачата ли? 
Дааа, веднъж поета вътрешно, душата на Ангеликата внася в нас една друга реалност, друга архитектоника - на Големия Свят, който се откопирва в цвета й. Малките съцветия са като вселени, подредени в целия цвят като в Мегавселена. Тъй високо се чувстваме издигнати, че за миг сме готови да провидим изход за всичко и за всички. Върховен миг, велико усещане, че освен баща ни, който вече го няма, има една друга, върховна грижа, която никога не е била отнемана от нас и която е вечна, неотменима и безусловна. И благодарност, а не страдание облива сърцето ни. Истинска радост е, че мигът не изчезва веднага, а се издължава с часове, понякога и с дни.
Тук повечето от нас, използвали по този начин Ангеликата, ще признаят, че една дългоочаквана среща най-после се е състояла. Наградени оставаме с почувстваната обич към всичко и всички, която едно растение е обдарено да ни причини. Сякаш ангели и архангели са празнували с нас своя бял празник. 
Въздъхвам си винаги, когато разказвам за това растение. Въздъхвам и ако не съм сам дори изричам:
- Познаваем е Бог, но ако си обезверен и все не успяваш, защо да не позволиш на Ангеликата да те изведе на пътя към дома му.

Емил Елмазов