ЕРЕМИЯ ПРАЗНИК

02 август 2019 14:36

В тази приказка никое съвпадение не е случайно.

Всяка година на Еремия празник хората от село Царево си позволяваха една разюзданост. Много години подред, сигурно повече от хиляда. 
Змийският цар знаеше от преданията на своя род, пък и сам беше преживял много от тези човешки щуротии, та не се учуди на това, което започваше да се случва още от сутринта. 
Момичето на къщата, която той отдавна пазеше от съсли, изскочи по риза на двора. Ни се беше ресала, ни връвчицата на пазухата си беше завързала. Носеше опушен тиган, за да блъска с един ръжен върху него. Шумът беше дразнещ и сигурно покривяваше кротките му устнички. Да се чудиш отде се взема толкова гняв в туй пряснолико създание. След него се появи и баба му. Тя тропаше с машата върху една стара тенджера, та чак космите на брадавицата й се развяваха. И бабата беше добра душа, но веднъж в годината се испортваше. Повеждаше младите, припявайки все едно и също: "Бягай, бягай гъдурийо! Ето ти я Еремия, ке ти мотат черевата, со железно мотоило".
„Защо ще ме титулова тя Гъдурийо! – подразни се Царят Змей. - Аз си имам титла, трябва да я знае! В Царево сме, не сме в Слугиново.“ 
Все пак реши, че всяка година не ще се ядосва с тези женици. Техните закани бяха безвредни. Лошото бе, че по-късно щяха да дойдат и мъжете, таман щом се мръкне. Щяха да запалят огньове по всички дворове, за да ги прескачат. Ако не ги домързеше щяха да опушват и дупките в земята с кравешки фъшкии. Надяваха се, на което се бяха надявали от памтивека – да прогонят народа му.
„Не им завиждам на мъдростта“ – помисли си Царя Змей.- Може ли да правиш зло, пък да чакаш добро!“- Беше се поизточил нагоре, за да се увери, че всичко започва. Е, започваше се.
Момичето приближаваше като думкаше още по-силно: "Бягайте змии и гущери. Ще ви връзва Еремия с ремъци, ще ви дере с кремъци!“ 
Тя беше близо вече и Царят забеляза, как наговарянето на грубите думи малко я угрозняваше. А инак беше умилна, чист дъх се изливаше от нея, напомняше му с лицето си..., какво ли му напомняше...
Царят Змей се подсмихна укорно и реши да се оттегли в най-далечния ъгъл на двора, където пелин растеше нагъсто. Стопаните почти не идваха нататък, там дори въздухът горчеше. Безшумно пропълзя назад, за да не я уплаши и се уви около най-високия стрък.
„Ей, Горчилко! – рече. - Има ли по-неблагодарно животно от човека!“.
„Я по-леко“ – размърда стъблото си тукашния Цар на пелините. „За какво да ти благодарят, Твое Царско Височество! Че ги плашиш ли или че ги кълвеш с отровен език, когато не се уплашат!“
Царят Змей не се съгласи, но поотпусна стъблото на Царя Пелин:
„Кого ухапа моя народ по Благовец, я кажи. Само преди пет дена беше Благовец. Преди пет дни. Излязоха змийките от студената земя и какво завариха, храна ли? Не. Нещо топло за пиене ли? Нее. Толкова е тя, човешката милост, нахвърляли по полето дрехи на болници и на бездетки – змийките да облазват дрипите им, че ония да оздравяват, да раждат...“
Пелинът го прекъсна:
„ Нали сте доктори, бе, Твое Царско Височество. Има ви по чашите в аптеките. Да не би мен да ме има там. Мен ме държат в чекмеджета. Ама ние сме билчици, кротки овчици, а пък нахална е вашата докторска твар. Само един ден не хапете, един Благ ден в годината. И по този случай хората ви пускат в черквите, да облазвате иконите им. Ама и тогава отрова ви тече от устата. Хе-хе! Лекували с отрова. А пък триста и отгоре дни после хап и ...хайде у гроба. Със същата отрова...“
Царят Змей пак затегна витката на тялото си: 
„Горчилко, ти що тъй винаги ми противоречиш!“
„Моля, Твое Царско Височество да общуваме на висота. Не съм ти Горчилко. ..В Царево сме, ако не си забравил. Не сме в Пъдарево.“
„ А бе и аз тъй съм свикнал да казвам, ама ти си горчив и в червата! Пък вгорчаваш и моите...“
„Моля, моля. Санът ми е подобен на твоя, но моженето ми е много отгоре. Като обмият вимето на кравата с отвара от листата ми, дава ли тя повече мляко. Дава. Ревматизмът на бабата отива ли си като го подгоня. Отива си...“ 
Царят Змей размята опашка:
„Ти за кравите не ми говори, че ме ядосваш. Като ги погледна и се вцепеняват. После си суча мляко колкото искам. Провождам ги вечер с празни вимета. Пък за бабешки ревматизъм няма по-добро лекарство от плюнката ми!“ - Като изрече туй Царят Змей се увъртя по пелиновото стъбло нагоре да огледа поредно целия двор. Все още нищо опасно.
„По-полека, Твое Царско Височество, ще ме счупиш!“- 
Двама мъже от комшиите тъкмо идваха. Носеха дърва за огъня. Дали и те щяха да се съблекат довечера досущ голи и със сопи да обхождат селото? Да тръгнат от горния край, откъдето изгряваше слънцето и докато стигнат до другия, залезния край, да не мирясат. Да мушкат и да удрят навред по вратите на змийските жилища...Амма работа, за яд работа!
„Ех, Горчилко, знаеш ли кога си ме ядосал най-люто...?“ Гледаха се вече един друг в очите. Царят Пелин ползваше за очи две от топчетата на цветовете си.
„Знам. Когато мъжете пиха пелиново вино и сънуваха, че ти им спираш облаците, Твое Царско Височество. - Дъжда им спираш, де...“
„Тогава по-малко ме ядоса...Друг път?“
„Когато заповядах на моите треви да се уведат едновременно. Тогава хората видяха, че в корените ми е пълно със змийски гнезда, че ти си на този свят да ги тровиш...А на тях какво им остава - да те тъпчат!“
„И тогава не ме доядя на теб както трябва. Друг път много, ама съвсем много ме хвърли в гняв!“
„Кога, Твое Царско Височество...? Безпаметен съм за твоя такъв голям гняв!“
„Е преди петдесет живота, има няма хиляда години. Сега спомни ли си?“
„Как тъй да помня, нищо на света не е достойно за толкова помнене..Нищо, освен ако има Божия повеля!“
„Че да ти припомня, Забравилко Горчилко. Бях залюбил едно девойче тогава, та го обдарих да разбира езика на растенията. И като чу какво говорят за него цветята то ме прегърна, целуна ме, целуна ме в устата, ясно ли ти е, разбираш ли за какво ти говоря, Горчиляк такъв. После момичето ме залюби по-силно, отколкото аз го бях залюбил . Девойчетата обичат големите дарове, но красивите дарове обожават...“
„Голяма беля си щял да сториш, Твое Царско Височество. То затуй като ме провождаше на земята, Господ ми рече да растеш край зъмските дупки и да вардиш човека всеядни. Зъмско месо човек да не опитва, че ще прочуе що се говори за него между растения и животни и ще се хвърли от некоя пропаст...Разбра ли сега, Твое Царско Височество. Бащицата не говори празни работи. А я се сети в наше Царево каква пропаст са си направили хората, ей я де е каменоломнята...“
Царят Змей едва го изслуша, даже го и тупна с опашка да млъкне.
„Стига! Онуй девойче от младостта ми не се хвърли от никъде, Пелинко Пелинов, Ливадов Некосенов! Ами заживя с мен. И всеки ден отиваше в градините и разговаряше с билките и те му казваха на кого какво да даде, че да е здрав човекът и хубав. И пееше, пееше, а пък птичките я кацаха по раменцата да й пригласят. И сърнички излизаха от гората да коленичат пред нея. И животът потръгна щастлив 
еднакво за всички. Защото всеки получаваше своето...И тогава се появи ти...“
„ Голяма беля, голяма беля е щяла да стане Твое Царско височество! Добре че съм дошъл. Девойчето е било невинно, ама я греховните край него... Секат всичко зелено, скубят, убиват всяка живинка, дето им падне, дерат я и като се упият, ядат я...Какво щяло да им попречи и теб да изядат. Ам после? После всички в пропастта...И край на света Господен!“
Насред двора първият огън запуши и бързо развя пламъчни байраци. Царят Змей се прилепи към тревата. Не обичаше никакви димове.
„Няма да ти го простя никога, Горчилко! Да си знаеш! Чудя му се и на Господа наш. Де ти измисли такова име Пелин. Аз обдарявам хората с мъдрост и всечуване, подредя света да е хубав като бяла магия, да се разбираме помежду си и хоп, случайно ще споменат твоето име, едно вино ще гаврътнат пелиново и пак оглупяват. Губят драгоценния дар. Ти си черна магия бе, Чернилко. Що ли Господ не те е кръсти Горчил, Чернил, Развалил...“
„Защото Чернил си ти, Твое Царско Височество. Да не бях аз, ти отдавна щеше да си почернил човешкия род...А на Господа, бащицата наш, човекът му трябва. Като гледа човека той разбира какво още има да се прави на този свят. А като гледа теб сигурно си мисли, че трябва да се започва отначало...“
Тъкмо да се скарат хубаво, когато в двора занавлизаха жени. Надойдоха с врява и смеехове. Много жени, за цяло хоро, и млади, и стари. Носеха светла пръст коя в престилка, коя в торба. Насипаха я в градината, а бабата изнесе гореща вода и слама.
Заляха пръстта и тръгнаха да я тъпчат с бели боси нозе. И като я тъпчеха взеха и да припяват:
Бягайте, змии и гушчерици!Ей я арамията зад вратата.Шъ ви а отсече главата,шъ ви а фърли у барата.
Най-хубаво пееше момичето на къщата. Над всички се носеше цветистия му глас. 
Царят Змей изпъшка:
„Пелинко,виж ги сега, добро ли е това, което правят. Ще взема да се махна от тук. Да ги изядат съслите...“ – Но Той знаеше, че няма да се махне. Защото от тази глина жените щяха да направят подници и в тях да пекат хлябове, дъхави, бухнали... Колко е да да пропълзиш в пещта, да отхлюпиш подника още топъл и да потопиш език в това вкусно ядиво. Че някоя женка изпищяла и побегнала – нейна си работа. Царски хляб беше този и Царят Змей честичко си откъсваше своето. Когато не се даваше случай, просто се заравяше в пепелта на изстиналото огнище и си мирише на воля. Останалото във въздуха му напомняше светли дни от предишни животи.
Царят Пелин се разкърши.
„Ти най-напред се махни от мен, Твое Царско Височество. Че ей сега ще дойдат мъжете с коловете. Не ща да ме удрят вместо теб. Поглеж са счупили лъскавото въгленче, дето го храня в корените си...“
„Какво въгленче бе, Пелинко. Ти и кюмюрджия ли си станал. До там ли се издигна...?“
„Това е елмаз по човешкия език, Твое Царско Височество. Диамант. Ама не е за твоята корона, за нашата момичка е. Трябва да й събираме чеиз...“
„О-хоо, тъй ли бе, Пелинко Залисинко. Елмазче отглеждаш значи. Любовничък нещо да не излезеш?“
„Що да не съм бе, Твое Царско Височество. Аз все някой ден ще стана човек, принц ще стана и ще се оженя за нея...А ти има да се криеш по дупките още хиляда години...“
„Ха – Царят Змей едва не се разкикоти. – Ти си се чалнал бе, Пелинко Глупинко. Чакай да те гризна по горната клонка. Какъв човек ще ставаш ти, бе? Ако всички решим да ставаме хора, кой ще ги удържа в лошотията им, кой ще ги цери...“
„Ох-ох, не гризи така де. Няма всички да ставаме, Твое Царско Височество. Ти, например никога няма да станеш... Господ никога няма да разреши. Ти виждал ли си човек да хапе? Че ти ако ухапеш момата тя ще избяга от сватбата !“
„ Няма да избяга. Девойките обичат да ги хапят!“
„Ще избяга. Защото девойките обичат да ги целуват. И целувката да е горчива...“
Двамата така се бяха залисали в спора си, че не усетиха кога бабата тихо се беше промъкнала до сами тях. Миг преди Царят Змей да се извърне и да я клъвне тя стовари машата върху главите им. Пречупи се царственото пелиново стъбло, а царствената змийска глава се разцепи на две. После бабата похлупи двете царски особи със старата тенджера и победоносно стъпи върху нея.
„Сатанинско! – успя да си помисли Царят Змей преди да се разтече мозъка му. И отправи последна молба към своя Господ.
„Нека вкусят, Боже, от моето тяло, нека забравят да изрекат името на Пелина . Така ще чуят всичко за себе си, от растенията и живинките ще го чуят и ей я къде е каменоломната...И тогава аз ще се върна за момичето. Дай ми го, Господи, както тогава, преди хиляда години. Дай ми гоооо....“
Духът на Царя Пелин хич не се засегна от бабешката лошотия. Той тихо се изплъзна от царственото пречупено стъбло и се пренесе в едно съвсем младо. Когато коренчетата му станеха по-силни и по-дълги, щеше да обгърне с тях и да привлече към себе си малкия чист диамант. Все някой ден, когато се превърнеше в човек, щеше да го подари на момичето, която бе хвърлило вече тигана, ръжена и ридаеше върху рамото на баба си.
„Защо бабинко, защо ги уби. Нали щяхме само да ги плашим.Не го искам този празник. Не го ща...“
Тя, тази история свърши чак вечерта.Бабата придърпа убития Цар Змей на светло и като пося седем семена от босилек в главата му, побърза да го зарови. Защото мъжете, тъй както бяха подпийнали, можеха да примъкнат тялото му към огъня и да опекат месото му. Ама дали щяха да изрекат случайно името на пелина, знае ли се! Пък утре кой щеше да работи на кариерата.
Да не забравя да кажа, че от семената босилкови щеше да израсте магичен босилек и бабата щеше да направи китка за едного момче. Беше си го избрала за внучката си, но тази още не се заглеждаше. Само че няма девойка, която да устои пред момчето, което й дава китка магичен босилек. Пък и това щеше да се случи чак напролет. Дотогава колко пелин щеше да израсте, целият двор да зарине. И колко змийки щяха да се навият на гнезда в корените му! 
Светът може и полека да се свършва, но три създания ще се плодят и все по-голям ще е родът им: ЧОВЕКЪТ, ЗМИИТЕ И ПЕЛИНЪТ.
Те ще живеят заедно, но винаги разделени.
Благодарим ти, Господи! Празникът продължава...

Емил Елмазов

Препоръчани продукти

Купи всички Пелин
Прочетете още...

Грипна епидемия! Какви билки да ползваме?

4 стъпки към БОГОМИЛСКОТО ВИНО - "Мъжка ръченица"

5 стъпки към БОГОМИЛСКОТО ВИНО - "Мъжка ръченица"

СИБИРСКИ ЛЕЧЕБНИК XIII (край)

СИБИРСКИ ЛЕЧЕБНИК XII

СИБИРСКИ ЛЕЧЕБНИК XI

ИЗЦЕЛЯВАЩАТА ГЛАГОЛИЦА - ДОБРИЯТ ДУХ

УПОВАНИЕ

ЛЕСНОТО РАЖДАНЕ, БИЛКИТЕ И ГЛАГОЛИЦАТА

БОГОМИЛСКИТЕ СХВАЩАНИЯ - част III

БОГОМИЛСКИТЕ СХВАЩАНИЯ - част II

БОГОМИЛСКИТЕ СХВАЩАНИЯ

СЛЪНЦЕГЛЕД

Очаквайте: ПАЗАЧЪТ НА СТИХИИТЕ от Емил Елмазов

ЛЮБОВНА ПОЕЗИЯ от ЕВГЕНИ ЕЛМАЗОВ

ЛЕК ПЪТ, МАЙСТОРЕ

ВСЕКИ Е СВОЙ СОБСТВЕН ЛЕЧИТЕЛ

(СЪ)ТВОРЕНИЕ