БОГОМИЛСКИТЕ СХВАЩАНИЯ - част III

X-ти епизод от поредицата ПОГЛЕД КЪМ НАЧАЛОТО част III

Година III, брой 41 (65), 1993г.

БОГОМИЛСКИТЕ СХВАЩАНИЯ ЗА ПРИРОДАТА И ЧОВЕКА, ЗА ЗДРАВЕТО И БОЛЕСТТА - част III

   Особен интерес представляват молитвите - заклинания в Драголевия сборник и по-специално молитва № 1, в която дяволът - болестотворец заявява, че „името и същността ми е смъртта... аз съм змията... възпалението, съпроводено с температура... аз съм този, който отнема децаma... който уморява юношите... причинява задух на децата... причинява душевни болести... внезапно тръшка хората... носи зло на всички твари“. Ако преведем на съвременен език тези заболявания или състояния, то ще означава, че дяволът става причина за внезапна смърт, отравяния, възпаления, температурни състояния, душевни заболявания, астма, припадъци от най-различно естество и т.н.
   В осмата молитва богомилите посочват тъканите и органите на човешкото тяло, където могат да се появят и развият заболявания.
   Психотерапевтичният метод у богомилите се сравнява с т. нар. плацебо ефект в съвременната медицина. Днес можем да си обясним положителния ефект, получаван от богомилските лекари, преди всичко чрез техния авторитет, с помощта на Сисиниевите и други молитви, чрез респектиращата сила на церемониите.
   Естественонаучните и народномедицинските възгледи на богомилите не можем да си представим без вегетарианството на богомилските ересиарси, без отношението им към хранителните и лечебни средства от растителен произход. Гонейки дявола, св. Сисиний среща едно маслиново дърво, което му посочва мястото, където се е скрил нечестивият Светецът го благославя и този богослов има стойността и значението на препоръка за употреба на маслините като храна и лекарство, защото целият сборник има такова предназначение. Следователно богомилите комбинират лечебното действие на словото /психотерапия с помощта на молитви, баяния и пр. / с употребата на билки /растителни дроги/.

Използването на

   ЛЕЧЕБНИ СРЕДСТВА ОТ РАСТИТЕЛЕН ПРОИЗХОД е било твърде популярно не само поради насочения към природата и простия народ мироглед на богомилите, но и поради богатите тракийски, славянски и прабългарски традиции в това отношение. Сведения за билколечение у богомилите има достатъчно много. В една от молитвите в Драголевия сборник се препоръчва на ухапано от змия място да се поставя счукан бъз - билка, известна още на траките под името „seba“ и нашироко използвана от тях.
   За богомилското билколечение се говори и в „Тивериадско море“, където се казва, че „лековитите билки са много“. Най-богат в това отношение обаче е богомилският „Зелейник“ /X -XI в./ - лекарственик, който съдържа указания за лекуване с билки, мед и други лечебни средства на очни и кожни заболявания, кръвотечения от носа, хълцане, кашлица, болки в корема, заглъхване на ушите, зъбобол и инфектирани рани.
   В един ръкописен сборник против мъчително уриниране се препоръчва да се скълца „дафиново зърно“ и да се пие отвара от него.
   В богомилските апокрифи се срещат и указания за отношението на лечителите към болните. В „Духовно кръщение на болен“ се предписва съответно поведение по отношение на боледуващите. В този и редица подобни случаи се засягат въпроси на медицинската етика и деонтология, вечни и неотменни спътници и на народномедицинската практика.
   Кои богомили са се занимавали с лечителска дейност? Едва ли всички. Още повече че за това са нужни известни познания и способности. Без съмнение най-изкусни лечители са били богомилските предводители. Като лекувал, всеки „съвършен“ е доказвал своето съвършенство и безкористието си. Такъв е бил самият поп Богомил, неговите първи помощници и ученици Симон и Ликопетър, поп Йеремия и др.
   Най-яркият представител на богомилската медицина Василий Врач /около 1028 - 1111/ е роден в едно от селата на Охридската епархия. След поп Богомил той става идеолог и вожд на богомилите през XI и началото на XII в. За него дават сведения Ана Комнина, Евтимий Зигавин /в „Паноплия догматика“/ , византийските хронисти Йоан Зонараси Михаил Глика.
   Василий е бил „ятрос“ /лекар/ с много добра подготовка. Архиепископ Теофилакт Охридски споменава в писмата си, че водачът на богомилите е изучил гръцкия език и медицината в манастирите. В болницата при манастира „Св. Пантелеймон“ в Охрид Василий Врач вероятно е имал възможност да се запознае с всичко онова, което средновековната българска медицина е използвала при лечението на болните, а навярно и с някои от възгледите на арабските лечители. Указания за неговата лечителска дейност ни дава Евтимий Зигавин, който го нарича „ятрос“ и „чародей“. На Ана Комнина дължим едно описание на външния му вид: „с монашеско облекло, сизпито лице, без брада и мустаци, твърде дълъг на ръст и опитен в проповядването на безбожието“.
   Византийският хронист Йоан Зонараст отбелязва, че Василий носи монашески дрехи, но по занятие е лекар. Широката известност на Василий Врач, неговите знания по медицина, богословие и философия, красноречието му и прогресивните му идеи го правят опасен за византийската власт, установена по това време в българските земи. Когато станал известен на императора със своята дейност, Василий бил вече твърде стар, но извънредно опитен и ловък проповедник. Според Теофилакт народът го обичал и едва ли не на ръце го носел. След арестуването му той бил съден от съд, председателстван от цариградския патриарх Николай Граматик с участието на представители на сената и на висшите военни кръгове. Предложението да се откаже от своето учение е било категорично отхвърлено. Затварят го в тъмница и отново се опитват да го склонят. Когато император Василий I Комнин узнал от учениците и последователите на Василий, че имал привърженици и сред висшите светски и църковни кръгове в Константинопол, съдбата му била решена. Василий Врач бил изгорен на клада на хиподрума, недалеч от двореца и църквата „Света София“ през 1111 г.
   Със своята активна проповедническа и лечебна дейност богомилските апостоли и „съвършени“ допринасят за освобождаване на човешките умове от догмите на Средновековието, за засилване на светските елементи в културата на Средновековна България.

"Из историята на естествознанието в България"
Авторски колектив:
доц. д-р М. Апостолов
д-р М. Георгиев
д-р Р. Каймакчиева
Ц. Тачев
Изд. „Народна просвета“, София, 1982 г.

В.К.