ОЧАКВАЙТЕ - СПАСЯВАНЕ НА СТИХИИТЕ

ЗИМНИ СЪНИЩА

Не искам рано да те будя,
а вън вали, вали, вали...
Балканът в пряспа се превърна,
кучето под стряхата ръмжи.

Дали душата ти се връща от далечен сън,
наситена от белотата на безкрая
или пък снощната сърна
на скокове обикаля огладняла.

Ще вържа кучето, ама далеч,
че зная ли какво му е на вълкодава.
Душата ти да мине невредима,
сърната да нахраня най-накрая.

Следя очите му, синджира вземам,
не са ли туй очите на сърна!
Във тях и изгрева го има, и мълвежа:
„Душата й прибра се от съня”.

Защо ръмжиш тогава, вълкодаве,
нали ловците днес ги няма на гюме?
Разбрах, сърната вече ти ще храниш,
а аз ще ида за джезве и за кафе.

Синджирът обич е на сила
и аз не знам когато всичко се стопи,
дали ще ми даде сърце отново
да прикова пазача на души...

Не спира да вали, света смали до пряспа.
Кафето е готово и никой не остана вън.
Сълзите на сърната са облизани,
стани да ти разкажа твоя сън.

ЕСЕННО МЪЛЧАНИЕ

Полюшна се във старост есента,
а млада зима още няма.
Ще гледам двора през стъкло -
витрината – достатъчно голяма.
На таз витрина двама сме:
отсам съм аз, отвъд – листо.
По плочника подскача то.
И стърже - все едно щурец.
Обръща се отпред – жълтей,
отзад май вече кафеней.
Витрината във сцена преобръща.
Уж вече не живей,
а сила някаква в живот го връща.
Отишли са си другите листа,
пък то със вятъра все още се прегръща.
Театър прави в мойта къща.
И пише нещо върху камък ,
постъргвайки със свойта дръжка.
(Врата една оттатък се затръшва.)
Захласнат зрител ли съм или експонат,
декор, небрежно нарисуван,
извън сюжета в есенна пиеса?
Защо не поиграя с туй листо!
Да му попея ли, да го прегърна ли?
И да си стана смешен...
(Оназ вратата – на вятъра слугиня,
пак се тръшва.)
Какво ли мисли то за мен - социопат?
Дали със стих да му отвърна,
дали във ваза да го приютя?
Ще кажете – отбрулено листо,
не се занасяй!
Е как така да си мълча.
Не мога да се големея.
Видях да слиза божия ръка
и с туй листо като с перо
да пише есенната епопея:
„Отбрулен все така прави` живот,
а жив не стой като отбрулен...“

Огледайте се догодина...
Дали подобна някаква картина
не се явява в вашата градина.
(Данн...Вратата ми за сетен път
играе ролята - слугиня.)
Дойде ми най-накрая
отвън да я затворя и да се помая.
От плочника избягало е туй листо
и вазата ми пак ще е къпо`...

Залутан, вятърът отмина.
Каквото е било – било.
От тук нататък – зима!

НЕ ВЯРВАЙТЕ НА БОЛКАТА

Какъв е този ден -
да продължи дано година.
Дали съм аз или не съм -
отмина болката, замина...
Птица прелетна била.

Не вярвайте на болката крилата !

А бях я скътал в мисълта,
за нея сякаш ще се женя,
пък тя отведе ме в леглото -
да няма нищо друго на света,
да ме върти на колелото.

Не вярвайте на болката перната!

Все има нощ една,
в която се разпадаш на частици.
И тъкмо се разтваряш в пустошта,
пред тебе извор - във вода искрици.
Отпиваш глътка, втора, ааа...

А зад гърба ти: гра-гра-гра
и две отлитащи крила. Граблива болката била...

И после в нова сглобка се явяваш.
Заспал си - някаква развалина,
а като лотос в утринта изгряваш. Сбъдната надежда.
Не вярвайте на болката, повикайте съня,
безсмъртните частици който пренарежда.

Аз ли съм? Не съм ли аз? В каквото си повярваш!

Благодаря ти сън, благодаря ти утро,
че нови дни във радост ми отреждаш.
Заспали хора - мнооого на света,
приспали болката - малцина.
За другите се пази заклинание:

Аз вярвам в вярата, че още ще ме има!.

САМ

Не пропилявай силите
в случайната любов!
Вик на самодивите
и вече си готов...

Но капан е братко,
откажи стръвта.
Гордостта на самеца
изгаря ти плътта.

Спомни си как вакханките
разкъсали Орфей,
разпръснали му частите
на своя корифей.

Така не му простили,
че в Ада слизал сам.
Да търси Евридика,
да я спаси от там.

Не преброявай дните си
в попътната любов...
Замита вятър срещите,
а пък не си и Бог.

Вакханките отново са на лов.
Дивечът е сам и е готов.
Стрелата литва, а под тебе- ров?
Или си смогнал да прошепнеш:

„Връщам се, Любов!“”.

УСМИХНИ СЕ!
(Баянка срещу сръдня)

Защо се цупиш сутрин рано,
детенце мое, най-добро.
След сън ти слънце търсиш само
и няма ли го си само`.
Морето виж - то нещо ни говори.
Небето слуша и зад облака мълчи.
Луната тръгва да отходи,
но Слънчо се успива тези дни.
Дали не мога да обърна
на утринта нацупения лик.
Да я разсмея със шегичка,
да разцъфти поне за миг.
Блазе на Този дето
отмества облаци с ръка.
Той знае и езика на морето,
той може да разсвети утринта.
Е, днес реших да съм със Него...
Усмихнах му се в дън душа.
За малко бил е в мен, защото
душата ми съвсем изгря.
Дали и теб ако разсмея,
лицето си ще просветлиш?
Ще разбереш езика на морето
и няма вече да мълчиш.
А утре, утре знаеш ли какво?
Ще си направим колело -
от слънцето и от луната във едно,
детенце мое, най-добро!

СЕЗОНИ

На лятото във сетния му ден,
във люлката на малката ми лодка,
заспал съм в пръски упоен,
проточила се дългата разходка.
Със времето не съм на ти
и не обичам с него да играя.
Поляга облак върху черните вълни.
На лунната пътека чезне краят.
И как сега ще видя да се върна,
Морето, ей, морето, стига ме люля!
Прости за летните ламтежи,
на сушата ме захвърли - при есента.
И как така ужасно ми се случи
на прага между двете времена?
Едното да си е отишло във съня ми,
а другото да е през толкова вода.
Сега какво ще правя? Що ли се събудих!
Ни фар, ни пристан, ни халка.
Безвремие, което хълца като буря
на лодката в строшената кърма.
Върни ми времето, Безвремие!
Тоз тежък облак повдигни.
Човек без времето си никакъв го няма.
Не ме залъгвай:“Ти греби, греби!“
Греба, ала до зъби вече е водата...
И раз, и два, и три...„Ей, сине събуди се!“-
и за милувка слиза от звездите майчина ръка.
„Морето, всяка лодка връща, потруди се!“
Ох, слава Богу, сън в съня!
Било е просто златна есен.
Защо ли го сънувам в пролетта,
а чувам вече зимната си песен.
Сезони, моля ви, един след друг,
че лодката си трябва да поправя.
Не сте деца, не се обяздвайте на пук!
Или ще спра със вас да си играя...
Аз, аз ще спра...на своята душа Лодкаря.
Я, подредете се сега,
че иначе заменям ви с Безкрая.
Морето, ей морето, стига ме люля!

ЩАСТЛИВИЯТ СКИТНИК

Когато тръгвам толкова е хубаво,
макар че бил съм вече там,
живота си превърнах в тръгване
и нямам срам – насам-натам.

Приятелю, ти, който в мене тичаш,
поне градинката ми пожали,
обичната жена с мотичка във ръката,
затъва в алчните треви.

Когато тръгвам – Боже, луд съм...
По-хубаво е май от обичта!
И къщичката малка ме изпраща-
на пръсти се повдига, после - глухота.

Къде отиваш, скитнико неверен?
Ах, да, ти тъй си нужен на света!
Какво че тук си стълб и песен,
без тебе все пресъхва дворната чешма.

Приятелю, ти, който в мене тичаш,
душата ми на мира остави,
донесох си във пазва брегове, морета,
на птичето под стряхата ги подари.

Отказвам се от теб, излизай бързо,
да видиш лесно ли е да си вън,
наказвам те с изгнание, махни се,
ще поживея у дома си в сън.

Когато си пристигам толкова е хубаво,
макар че бил съм вече тук.
Върви, където и да си, ще те намеря,
дори да се преселиш в някой друг.

Съдба, съдба, не ме оставяй да живея,
без обич, без треви и ромол на вода!
Ех, тази болест, болест ненаситна -
пак някъде съм нужен на света.

МОЯТА РОЗА

Прогледна пъпката едва,
наоколо, надолу - все трева.
Божурът – тъй далеч,
а макът - прецъфтял.
Тогава ме видя
и към чардака запълзя.
И помня само, беше мараня.
...А пък угасваше деня.
За малко бе дошъл
и тръгна си на Слънцето послушен.
А тя ухаеше и виеше снага в печал.
„И ти ли си жесток и тъй бездушен!“
Мълчах, защо мълчах.
Какво ли чаках?
"Вземи ме" - каза ми в нощта гореща -
"Все някой ден ще дойде Твоя ден,
ще ти потрябва наш`та среща..."
Не изтърпях неземната й красота,
въведох я под покрив, у дома.
Да бъде все до мен, до мен,
макар и да изпадна в плен.
Минават дни във радост и шетня.
Изтлява бавно тя, а аз се уча все така
уханно как да поживея,
красиво как да си вървя.

КАЛНИ БАНИ
(Заклинание)

През калта, златоносна за здравето,
нека премине и Цялата Истина?
Всичко от кал нали е направено,
мини и ти през калта, щом ти е писнало.
В този свят, който мърси ни,
всяка болест във кал ни накисва.
Ала в калта си връщаме силите
и излизаме от там като бисери.
В този свят, който търпи ни,
една България имаме – до ушите окаляна.
Изцерихме я, стига толкова,
нека да приключваме банята.
Боже, ти който, в целебната кал ни загърна!
Ти, който ни скъта там като златно мънисто.
Полей ни вече светена вода
родът ни да излезе на чисто.

БЪЛГАРСКОТО УРАВНЕНИЕ

На пръсти стъпвам край поетите,
повдигам крайчето на всеки стих.
Отдавна не решавам уравнения,
макар да съм математик.
Навремето живеехме в села
и одър имаше във всяка къща,
а одъра - изпълнен със деца,
от двата края - майка и баща.
Поетите се радваха
на този ред от слънцето облят.
На българското уравнение=
деца + дом, земя и хляб.
Обаче имаше един упадъчен,
един поет...почти великолепен.
Не беше най-желан,
но беше много четен.
Изпразни ли се одъра,
написа той веднаж,
промъкнал се през цедката,
изчезва радостта и не излиза сметката.
Е може да го има, разрешиха,
тоз тих поет на здрача.
Но чуеш ли Андрей и Германов,
встрани ще правиш крачка
И книги малко бива да печата,
и никак, ама никак да не му се вярва.
Тъй парафира подмазвача.
И стига с тая поетична врява.
Но още нямаше ги гладните,
боклуците преливаха от хляб.
„Вий вижте одъра!” – поетът настояваше.
И остаряваше. Банкетите се лееха подобно грях...
...Отдавна си отиде Германов Андрей!
И одърът го няма. Виж какво сравнение!
Деца и дом по чуждите земи пилеем...
И не излезе сметката на българското уравнение.
Затова, детенце малко, взирай се в поетите.
Повдигай крайчето на всеки стих...
Пророците в поети са предрешени.
А някога аз бях математик.

ПЪРВАТА КАПКА

И като първа от небесния капчук
тя биваше по-скромно да почука,
а не подобно топче от небесна прашка
най-горното листо да лашва.
Духът дървесен се разбуди.
„ Ей, Капката, защо ме стряскаш?
Май тъмни облаци те пращат ?
Каква си прясна, сладка!
Капни на мойто рамо,
аз леко ще те вдъхна само...“
Но беше луда тя и беше непонятна,
не пожела на дух да си пристане.
И по зелените етажи скок-подскок,
в прашасали листа душа остави.
След нея рукна дъжд студен!
Духът сред клоните го срещна натъжен.
"Не ми е ден, не ми е ден!
За мойта капка имах песен!
На другите съм като бесен.
Животът ми изобщо не е лесен.
С ръце от въздух как да се ловува!
С език от полъх до полуда се жадува..."
Дъждът- мъдрец го чу и се засили.
"Нали си дух, не дей лудува!
Над страстите поне царувай!
И на сърце, което нямаш,
стига си слугувал!"
...Не го видях след това...Духа.
Изчезна той, а не Дъжда.
А аз останах да мъдрувам:
На таз Земя ли само е така –
Дървесен дух в един порой
за някаква си капка да тъгува.
Не ми е работа на мен -
не съм със духовете свой.
Но вчера минах край дървото -
изсъхнало в дъжда, горкото!

БУМЕРАНГ

Да беше Бог, но ти си смъртен,
да беше страдащ, но не си,
да беше гладен, но преял си
и умен си, но...я поспри.
Поспри, рибарю тъй потаен,
със свойте мрежи от пари,
народи цели да ловуваш
във техните води.
Снеми, ловецо, самолетите -
на арбалета си отровните стрели .
За твоя дивеч – ние и децата ни,
забрана имаш в български земи...
Ей тези дни вървя в гората,
момче самотно гледам под дърво.
Седи и дялка нещо - не пищялка,
а бумеранг решило да си прави то.
Не дей, момче, че бумеранг се връща,
убива даже ловките ловци.
Оръжие коварно е, да знаеш,
я най-добре го подари!
А ти, ловецо, уж спасяваш -
от нас спасяваш нашата земя.
Лова ти трябва да изстрадаме -
така е с всяка риба и сърна.
И ето я отровната стрела –
човекът да более, да се мята?
Планетата за да спасиш –
Човекът да го няма на Земята.
Да беше Бог, но ти си смъртен!
Момчето ще порасне, разбери.
И неговия бумеранг, ловецо хищник,
от нас за сбогом приеми.

МОЕ МОРЕ

Къде си, мое море, мечта моя спасителна.
Уморих се по тез градове, зажаднях за вълните ти –
тъй изкусителни. Къде си, мое море,
не шепне бризът в диви тръстики.
Бяхме ято - седем по седем врабци -
на бреговете безбрежни огласата.
Сега по сами пресмятаме сметките
в орлови гнезда с юмруци под масата.
Къде си, мое море, гората я няма-
на бреговете прохладата.
Дюните, бели кервани - отдавна заминали.
И небесата - на светлината ти извори,
със капак от мътилки похлупени -
уж, казват, спасителни.
Къде си, мое море,
защо си тъй мътно, изнервено.
Кой те затвори в тези стени?
С перископи изглеждаш населено.
Закотвих при тебе на младостта си лодката
и китарата в нея, и бели видения.
Отнесе ги, всичко отнесе стари разбойнико!
Било е за теб незначително.
Дойдох да изпея последната песен,
без седем струни,
без седем човеци - безсмислена!
Всичко от пясък бе, но е цяло в душата ми!
Всичко, даже мечтата, макар изнасилена.
Тук си, тук си, мое море! Малко нещо умислено.
Моят остарял великан! Засили се...
Изтръгни от кръвта ми спомена,
с ураган възвести го във истина.

НОСТАЛГИЯ

Какво оставяш, лято, като тръгваш,
студени плажове, скучаещи жени
и пясък да се връща към морето,
и обич между две вълни.
Защо следите ни се губят,
а вятърът все тъй е на брега,
Какво му сторихме на лятото –
отмина! И ни захвърли в есента.
Залъгваш ли ни, есен, с грозде и смокини –
най-сладките, а толкова горчат,
на раменете дрехите ни стържат,
вълните от небето все валят, валят...
Какво оставяш, лято, като тръгваш-
задавените пътища на есента...?
И бронзови тела, които бавно избледняват,
в бетонната прегръдка на града.

БЪДИ

Бъди игла и следвай ножа,
съшивай раните, че острието ги множи.
Разбирам, че не си игла,
но на иглата пръстите си подари.
Бъди мехлем и след проказата върви,
там, гдето кожата гори, невинността върни й.
Разбирам, че не си мехлем,
но тъкмо ти мехлема направи.
Бъди човек и звяра проследи,
каквото той убие, ти го възкреси.
Разбирам, Бог не си ,
ала на Бога помогни.
Такъв бъди! Такъв бъди!

МОМИЧЕТО ОТ СИРИУС

В очите ти - неясни далнини.
На устните - молба...И проговарят:
"От земния ми сън не ме буди,
училище за обич тука ще отварям!"
Събуждам те, не си за тук,
учителите тук са уморени.
Купуват се души като на пук,
по магистралите са днешните сирени.
Какво ще правиш тази нощ,
ела да гледаме звездите!
Зад миглите, уж закачливите, не крий
Великата планета на дедите ни.
Нали си ти - сестра-приятел верен,
от детството в градините на Бога?
Не пожелах със теб да бъда земен,
опазих вяра, небеса и огън.
Зад миглите - стаена тишина,
а в ирисите – древни сигли.
И облаци, и пъстри ветрила
от бащини по Сириус могили.
Защо по дяволите се научих
да разгадавам очни писмена`.
Защо повторно на Земята случих,
избягал като теб от Вечността!
През сълзи слушаш тук молитвите,
но не плачи, не си обикновена.
Зад миглите, уж закачливите,
немееш ти, сирената вселенна.
Примамливи са тези планини,
но да не мислиш – тук ще те оставя!
"Върви при нашите и им кажи,
училище срещу смъртта отварям!“
Такова е предвидено да няма,
тук всичко смъртно е и потопено в грях.
Не можеш на Земята Сириус да отстояваш!
Не може „Смертю смерть поправ...“
"Оставам, остави ме!
Ще уча що е възкресение по този земен път!
Любов, която се препъва във смъртта ти,
но после я намираш и отвъд..."

ПРИ СЕДЕМТЕ ЕЗЕРА

(В края на август)

Не зная друг такъв народ
от своя Ад така да се извръща
и премалял за обич и любов
не себе си, а планината да прегръща.
Не зная друг такъв народ
от Седми кръг за малко да се връща
и в бели дрехи с бели стъпки
той Ада си във Рай да преобръща.
Не зная друг такъв народ,
Учителю, следата ти, да пази.
И винаги до седем да брои
преди да се реши да мрази.
Не зная друг такъв народ!

ОРФЕЕВ НАПЕВ

Вълна подир вълната тича,
Застига я на пясъчния бряг,
И докато в обич й се врича,
Търкаля камъчета, пее с тях.
Така и аз ще те настигна,
Когато вече сме вълни.
Душа подир душата тича,
И няма, няма старини.
Живот в живота се разтваря,
Морето ги разбърква във едно,
Търкалящи се камъчета пеят:
„Ще бъде пак, каквото е било...“
Вълна подир вълната тича,
Ти своята вълна стигни,
Живот във другия живот се втича
И после пак... безкрайни бъднини!

ТАНЦУВАЙ С МЕН

И полетяха птици във душата ми,
отпратих ги към твоята душа.
Коне препуснаха в мечтите ми,
прехвърлих ги във твоите мечти.
Танцувай още с мен.
Слънца изгряха във очите ни!
„О, колко туй ще продължи?“ –
попита ти, попита ти.
Придойдоха от тебе толкова лъчи.
Танцувай с мен, да помълчим.
Душата си на птица превърни,
океани трябва да премгинем,
коне дано ни стигнат,
че да обходим всички брегове.
Танцувай с мен, не спирай.
Когато слънцето на заник тръгне,
не го дели за твоите и моите очи,
но подири го, идвам с тебе,
и ще го дирим до безкрайни далнини.
Танцувай с мен. Забързвай, още, още.
Ей толкова ще продължи.
Вий чухте ли коне и птици, и океани!
Земята докато кръжи. Докато има Слънце.
Вселената докато някой скърши.
Ей толкова ще продължи!
Танцувай с мен,
дори когато музиката свърши.

_____________________________________
Автор: Емил Елмазов