ВАСИЛИЙ ВРАЧ - част III

VIII-ти епизод от поредицата ПОГЛЕД КЪМ НАЧАЛОТО - част III

Година III, брой 39 - 40 (63 - 64), 1993г.

   След това Алексий се заел да изпълни решението на събора относно Василий, който като истински ересиарх /ересоводач/ не се разкайвал и по никакъв начин не скланял да се откаже от ереста. Императорът заповядал да се издигнат две клади на големия иподрум /хиподрум/. Под едната клада изкопали дълбока яма, натрупали я с дърва. Толкова много дървета с листа били донесени, че хиподрумът заприличал на планина; а в другата клада бил забит голям кръст, защото предполагали, че ересиарха, като види кладата, може би ще се разколебае и ще отиде към кръста, като по този начин ще бъде помилван и освободен. Когато запалили едната клада, много хора се стекли от целия град, за да видят всичко това, което щяло да стане; там присъствали и еретиците. Когато Василий бил доведен на хиподрума и видял отдалече пламтящия огън, усмихнал се и започнал да говори, че ангели ще го грабнат от огъня, и пеел известния Давидов псалом /90 : 78,11/. „До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно; но до тебе няма да се приближи; само ще гледаш с очите си и ще виждаш отплатата на нечестивците. Защото ще заповяда на Ангелите Си за тебе, да те опазват във всички твои пътища.” ”Обаче, разказва Анна Комнина, когато тълпата, възбудена, без всякакво притеснение му предлагала да погледне на страшната картина на кладата, от която се издигал и пращял пламък, изпущащ езици, достигали на височина колкото гранитния обелиск в средата на хиподрума, Василий, като че ли се изплашил от огъня и се смутил, защото отвръщал очите си, пляскал с ръце и удрял бедрото си, като че ли се намирал в дълбоко затруднение”. И все пак нито огънят смекчил желязната му душа, нито отправените обвинения, чрез записаното изложение от скрития зад завесата бързописец, не могли да прелъстят Василий. Той стоял неподвижен и не се решавал на никаква стъпка.
   Докато се носели неговите предсказания, палачите се побоели, да не би по някакъв божи пропуск демоните на Василий да извършат някое неуместно чудодействие и нечестивецът да бъде измъкнат незасегнат от такъв огън и се върне на някакво обществено място, и тогава последната заблуда ще бъде по-лоша от първата, затова те решили да направят проверка. Когато той започнал да предсказва и магъосва, че ще излезе невредим от средата на огъня, те /палачите/ снели расото му и казали: „Нека видим, дали огънят няма да изгори дрехите ти”, и веднага го хвърлили сред кладата. Василий посрещнал с радост това и веднага казал: ’’Вижте хвърчащото във въздуха наметало!” Тогава тия, които стоели близо до него, го издигнали нагоре и го блъснали с дрехите и сандалите сред кладата. „Пламъкът, пише Анна, като да бе се разсърдил на него, погълна нечестивеца, така че никаква миризма нямаше, нито пък нещо ново от някакъв дим, а само се показа една слаба димообразна черта в средата на пламъка... Поради това ония, които го бяха хвърлили, все още не бяха уверени в този безбожник Василий, пък и пламъкът, като че ли избягваше да го грабне. Тогава присъстващият народ се възмути и искаше насила да хвърли в огъня и останалото число еретици, които бяха арестувани с Василий, но императорът не се съгласи и заповяда те да бъдат заключени в колонадите на най-големите дворци и галериите. И това като стана, зрелището се свърши". По всяка вероятност Алексий не е имал намерение да изпълни присъдата над Василий, защото озверените палачи хвърлили първо дрехата му без заповед от императора, а след това и Василий. Намерението на Алексий Комнин е било само да сплаши ересиарха и по този начин да го склони да се отрече от богомилството затова е била и кладата с кръста.
   За душевното състояние на Василий пред смъртта разбираме от свидетелството на Евтимий Зигавин: „Когато той видя, против очакванията си, че неговите ученици и роднини се намират в такова жалко положение, понеже до последния ден той мислеше, че те ще бъдат помилвани съгласно обещанието на императора, поразен от тяхната промяна, проля извори от горчиви сълзи, изпусна дълбоки стенания, които възвестяваха за вътрешния пламък на сърцето, и като че ли от вихър свален, изнемогваше от злочестини, и като се пресиляше отново, той се терзаеше, не можеше да стане, докато, подхванат от ония, които бяха получили заповед да го водят, носен, бе доведен при кладата и лишен от гласа си, задушаван от често дишане, той бе хвърлен в пламъка и бе предаден на всеизгаряне за демона, когото той почиташе.
   И той отиде на приготвеното за него място на тъмнината и всякаква друга злочестина. Тялото пък на тоя триокаян старец ще възстане в деня на общото възкресение по присъдата на Спасителя, който е казал, че ще възкръснат и ония, които са правили злини, за вечна мъка; а пък той /Василий/ не учеше ли, че няма да има възкресение на мъртвите, като отхвърляше като лъжливи толкова свидетелства и важни показания на Апостола за него /за възкресението/”. След изгарянето на Василий за съдбата на останалите арестувани богомили научаваме от Анна Комнина: „След това безбожниците приели друга една най-сигурна охрана /тъмницата/, в която те били хвърлени и много дълго време добре доволствали, където и умрели в своето нечестие. Това беше последното дело и награда за дългия труд и начинанията на императора, едно нововъведение и необикновена смелост". Въз основа на последния пасаж на Анна някои приемат, че изгарянето на ересиарха е станало през последната година от живота на Алексий I Комнин - 1118, но едва ли това заключение е вярно, защото тук под „последно дело”, очевидно трябва да се разбира изобщо - в гоненето на богомилите, което е започнало още при патриарх Николай II Граматик, а съборът, на който бил осъден Василий, станал преди или през 1111 година, но съборното решение било изпълнено много по-късно, защото искали, както самият ересиарх, тъй и неговите последователи да ги принудят в затвора да се откажат от ереста. Но това не е продължило дълго време и затова изгарянето на Василий можем да отнесем към 1114 година, когато Алексий I е бил зает с религиозни въпроси - спорове с пловдивските манихеи. Изводът се потвърждава и от свидетелството на Анна Комнина, която пише, че вече в 1115 година била издадена грамота, с която на по-важните от върналите се в църквата богомили се давали подаръци и места във войската, а по-простите били заселени в Алексиопол и получили земи за себе си и потомците си.
   След смъртта на Василий богомилството не било унищожено завинаги: без съмнение, еретиците са били преследвани в България и след това. Евтимий Зигавин, комуто Алексий I Комнин възложил да изучи, изложи и опровергае богомилското учение, завършва своя трактат „Против Богомилите" със следните думи: "Замълча вече лукавият и бъбрив език и многоговорещите устни на оногова, който проповядваше тази проклета глупост, замълчаха и се затулиха несправедливите уста на бъбриците. Защото, след като мъдрият и великодушен император го /Василий/ изправи пред себе си и разкри лицемерието на делото и разгласи за него, понеже той намери, че то звъни като мед фалшиво, а сега да обещава промяна, тъкмо както „псето, което се връща на своята бълвотина" /2 Петр. 2:22/, той предложи на разглеждане делото му, след като свика всички власти църковни и граждански и произнесе присъда да се подложи на огън този; който е изпратил много хора в гиената огнена. И ето в огън изгорелият си отиде, като претърпя позорно надгробно безчестие. Кой би могъл, след като види, че риданията преминават в страдания, достойно да оплаче този, който е изучавал учението на заблудата в течение на 15 години, а пък го проповядвал повече от 40 години, който десетки хиляди ученици провалил в пропастта на гибелта и съвсем нечестиво и злочесто си замина от тях, който се лиши от двата живота и се подложи на тоя и онзи огън и чрез угасимия /огън/ настани се в неугасимия? За останалите трябва да се надяваме. Защото съкруши се вече главата на дракона, а най-важните от неговите части и членове /учениците му апостоли/ са събрани /т.е. арестувани/, от които едни имат намерение, а други всеки ден се издават; но ние храним благи надежди, че и опашката няма да избегне строгото изпитание и щателно разследване на от Бога подпомагания император, който по всякакъв начин с големи грижи се старае да ги улови в мрежа и да покаже нивите на благочестието, очистени от плевелите”.
   Тези думи на Евтимий Зигавин ясно говорят, че богомилството след тези гонения още било запазило посеяните в народните маси семена и че никакви гонения не са били в състояние да го унищожат; даже нетърпимостта на византийското правителство към богомилите откривала широко поприще за злоупотреби и тормоз от страна на църквата, административните и финансови власти, а това още повече карало населението да търси защита и утеха поне тайно в учението и общината на богомилите. Обаче каква роля е играло богомилството в съдбата на българския народ след смъртта на Алексий I до XIII век, почти нищо не е известно. Едно е ясно, че богомилството е оказало не малко влияние върху вървежа на по-нататъшните събития от българската история.

Край.