ЗНАНИЕ ЗА ЗДРАВЕ

ДВАНАЙСТИ епизод от подготовката за фестивала "ЗДРАВЕЙ ЗДРАВЕ" в Габрово, 27-28 януари т.г.

ЗНАНИЕ ЗА ЗДРАВЕ
Из зелените лаборатории на БИЛКАРИЯ
За да решим уравнението на Бога,
за да постигнем ЗДРАВЕНОСНАТА КРАСОТА ни трябва
ПОНЕ ТОЛКОВА ХАРМОНИЯ, КОЛКОТО И СВЕТЛИНА.

Страховата невроза или все едно Паническото разстройство
като последствие от ЗАГУБЕНАТА ВСЕОБЩА ХАРМОНИЯ

***
Когато се взират в хората, обзети от паническо разстройство, когато предписват антидепресанти, транквиланти и психотерапия, днешните лекари и психиатри се натъкват на следните симптоми:
смущения в дишането с чувство за задух,
ускорен пулс до болка в сърдечната област,
световъртеж,
треперене на ръцете или цялото тяло,
изпотяване,
топли вълни,
гадене и неприятно чувство в областта на стомаха,
изтръпвания на крайниците,
стягане в областта на главата...

Болестните проявления на страх са основен симптом в цяла група от невротични заболявания, чиито описания са подредени в чекмеджето с надпис тревожни разстройства. Там са още генерализираната тревожност, различните фобии и натрапливите състояния. И тъкмо затова е трудно разграничаването им и подхода с точно подбрани химически препарати, които да се целят в променената биохимия на организма.
Според професионални наблюдения от всеки 100 души население трима развиват паническо разстройство в даден момент от живота си. Жените посещават лекарските кабинети по повод безпричинен страх два пъти по-често от мъжете. Половината от тях остават неизлекувни докрай.
В последните години случаите на паническо разстройство при по-млади хора (между 20 и 30 години) тревожно се увеличават. Защо ли?
Според моя опит една генерална причина е неглижирана и изхвърлена вън от прага на Белия храм. Тя не се разглежда, по нея не се работи...
Отдавна, твърде отдавна специалистите медици избягват да разсъждават, дори и в научната литература, за трансцедентния страх пред пустотата на битието. По време на социализма нямаха позволението, защото на пустотата й беше забранено да се появява. Сега пък на психиатрите тя им се вижда нещо остаряло, отживяло времето си. Оставили са го на философите или пък до такава степен подценяват духовните дълбини на пациентите си, че намират за изключено те да имат нужда от това.
За да защитим определен вид страдащи, трябва все пак да припомним този изконен, вграден дълбоко в душите ни страх. Днес той е потулен, замаскиран от непрестанната заетост на съзнанието ни. Но не за всички и не за всеки.
Разделен от истинската вяра, смачкан от битови, здравословни и социални проблеми на деня, облъхнат от виртуална агресия и мазохистично пристрастен към нея, постоянно стряскан от нарастващия брой природни катаклизми, войни или от последствията на климатичните оръжия, съвременникът на Великата демокрация не е отделен надеждно от това смразяващо кръвта усещане - безсмислието на живота във Вселенската пустош. Свръхчувствителните от предишните векове са го преживявали по-ясно и по-често са го долавяли да хлуе към душите им. И ако не е била вярата във всеизпълващия пространствата Бог и опорните точки на материалния живот: любов, деца, дом, земя, занаят, земеделие, празници, изкуство... те са щели да съществуват в постоянен първобитен, панически страх. Науката говори за някои изчезващи видове животни, които, поради стеснените си от хорат ареали, не могат да се измъкнат от това състояние през целия си живот.
За жалост, днес по-голямата част от изредените духовни опори на човека са изчезнали. Чезне неочаквано бързо и социалната маскировка на по-хуманните общества. Свръхчувствителните от днешните времена не успяват да затворят прозорците на съзнанието си за картината, която ги угнетява до загуба на стоицизъм и равновесие. Разболяването е постепенно и идва отвън с осъзнаването картината на света от към мрачната й страна. Като вируси, бацили и болестотворна храна бъдещият страдалец поглъща фактите, които постепенно го сриват: войни, несправедливост, оскъдица всред пиршество, неличими болести...Поради обилната информация той става постоянен свидетел на фатални събития. Ето, той вижда как политическото тикане на света към космополитизъм и властване на корпорациите върху хора и цели държави срива локалния уют, размива семейството, близостта със земята, отделя родителя от детето, занаятите рухват, пометени от мегапроизводствата, празниците се оттеглят от природата и придобиват бездуховен характер. Цели народи се лашкат като стада насам-натам и в тази световна олелия значение могат да имат само най-големите, единствените за света, всичко останало сякаш е ненужна човешка дреб. Този, който живее със сто долара в едни свят, където други живеят със сто милиона, няма никакъв шанс. Традиции и обряди изчезват не само като червени точки в календара, но и като подреденост на живота ти. Патриархалната сигурност, че целият род е с теб в трудния миг на страданието, че дори да умреш, ще умреш в обичливи ръце...всичко това е разрушено, изпепелено. Няма го родът, често и семейството. Ти си сам върху лицето на земята, каквото и да се случи с теб, то се случва в условията на ВСЕОБЩОТО БЕЗРАЗЛИЧИЕ, на неписаното правило, че всеки се спасява сам. Като се започне от анатомично втъканото безразличие на отделния човек спрямо собствените му клетки и се стигне до безразличието на природата към отделния човек - всичко това действа като една зараза върху обществата, където човешкото безразличие към себеподобния е достигнало своя връх през материалистичната епоха. Да, човек не може да чуе страданията на своите клетки и да разпознае техните предсмъртни викове, но по отношение на по-сложните жизнени нива, всичко са вижда и чува. И какво? Същото. Във вибрационното платно на Всемира се записва едно нежелание към състрадание, една вялост към упражняване на това действие, особено ако не е на думи. Загиват със стотици хиляди и този филм тече по екраните всяка вечер, и носи своята тайно отбелязана цена. Духовната разруха в съзнанието на младите не е задължително да отекне като паническо разстройство. Запълването на ужасната, зейнала празнина от морал, какъвто все пак съществува описан в книгите, става с наркотици, с издигане на секса в култ и разюзданост, с извратености, които претендират за нормалност.
Опитите за затъкване извора на трансцедентната тревога с алкохол, чревоугодничество и насилие над себеподобния се разпростират над все по-широки социални групи. Убийствата над невинни хора, породени единствено от агресия, бяха някога изключение, поне в Европа. Днес изключението бързо се превръща в правило, което ни съобщават от телевизора, докато си хапваме вечер. Никога не се е ляла толкова кръв по екраните, никога насилието не е било издигано до такава степен, че да бъде втъкано в ежедневието дори на децата. Обществото не те пази от негативните емоции, а постоянно те забива в тях...
По-добри условия за разбуждане, за оголване, за кипване на трансцедентния страх в кръвта на човека едва ли могат да се устроят. Започваш да си мислиш дали скриването на всичката подобна информация по време на социализма освен, че те е изхвърляла от реката на живота, не те е съхранявала донякъде в образа на неосведомения оптимист.
Един пациент, подводничар, каквито май вече няма в България, веднаж ми сподели: „Като затворен в подводницата съм, от която само понякога ми се дава да погледна горе, през един перископ. И какво виждам? Ад! По-черен океан от този, в който съм потопен. Не мога да се показвам навън? Няма да се показвам. Не мога да се оправя. Ама не ми стига вече и въздухът. Остава ми дъното и толкова.“
Да, тук вече нямаме работа със симптом, а с причина. Голямата, необятна пропаст, в която политаш надолу, защото в ужаса си не намираш ръцете си да се задържиш на ръба или не чувстваш сили в краката си, с които да се отдръпнеш назад.
Завърнала ли се е все пак тази страхотия, страховата невроза или е дремела под пепелта на масовото заглавикване с виртуалния свят, който се е настанил на мястото на Бога?
Почти всеки от нас е наблюдавал проявленията на днешното паническо разстройство, ако сам не се е докосвал до него. Въпрос на устойчивост е дали ще прихване, дали ще се развихри и у него дълбоката изначална рана. Аз лично бях блъснат като дете от една вълна на паническо несъгласие с подредбата на живия свят. Омота ме, удари ме в дъното и добре, че сама ме изхвърли на брега.
Преди 50 години децата все още гледаха вечер звездите. Тогава нямаше самолети-сеячи на химически следи, та луната , звездите и даже всичката тъмнина между тях бяха еднакво позволени на всички. Телевизията все още прощъпваше, по един телевизор на десет къщи, компютри – никакви, но звезди, звезди колкото искаш. Дори падащи. С всяка падаща звезда угасвала душата на един човек, така ни казваха възрастните. А катафалката отнасяше бавно човекът към неговия прясно изкопан гроб, като минаваше през улиците, които той е обичал, край училището в което е учил, край кръчмата, където вечер си е приказвал с други мъже като него... И изведнаж, какво...? Няма го. И никога повече няма да го има. На никое от тия места, на чина му, на стола му, в леглото му, при децата му, никъде никъде. Хайде стига, бе! Ами това не е справедливо! Ами ако се случи с баща ми, с майка ми, с брат ми, ако някой блъсне техните звезди и те утре паднат, кой ще живее с мен ? Как ще стои къщата ни празна, с кого ще излизам на игра, кой ще ме води за ръка, когато ходим по главната, кого ще прегръщам като спя, кой ще ми прави мекици сутрин, кой, кой кой...И едно болезнено детско ехо отзвучаваше в гърдите ми: „Ой, ой, ой...!“
Не съм ревал, кой знае защо, но заставах изтръпнал пред мисълта, че всичко това, което виждам, има край, че краят е предстоящ. Не, не можех да побера тази огромна, черна мисъл в моето малко колкото шепа съзнание.
Мисля, че тогава за първи път в мен пропищя възможната пустота, в която би могло да ми се случи да заживея.
Много по-късно това ми се случи, но тогава вече знаех, че пустотата всъщност е огромна, колкото Вселената, че величието на човека се състои в изпълнението на божествената задача да насища с н е щ о огромното пространство на Всемира, колкото и непосилно да е това за него. Че човечество, моето и вашето, е осъдено постоянно да измества пустошта от тази неовладяема безкрайност и да изпълва нейното място с „битие“.

За лечението на паническите атаки с алтернативната медицина - по време на Фестивала.

Емил Елмазов